Някой беше оставил

погрешния сняг

да се трупа на съчки

под моята стряха.

И от него си палех

прекроена вина

и оставях студа

изкушен –

да очаква.

Някой беше запушил

от омайния дим,

който сиво валеше

от глада на комина

и припадна

погрешно

пред оня, предишния,

за когото студът

беше прилив на зими...

Някой беше до мен,

когато отсичах

на снежинки студа

и го правех причинен,

някой,

лятно стопен

от зелени очи

и предишно заложил

на моето

‘зима е’...

А по стъпките

бавно

умира отнетото

и снегът ме топи

във сълзи

на мълчания.

Ти къде си,

небе,

с прогорели очи,

от които се сипе

снегът

на стенания.